dandelions.





















Не се обадих преди да тръгна, защото не обичам да бъда изпращан. Освен това знам, че и ти не обичаш да бъдеш изпращач.

сряда, март 23, 2011

4ат room-ЪТ - близките_дале4ни


'zdravei'
'zdrasti (:'
'kak si? uspq li da se naspish, snoshti do dosta kysno stoqhme..'
'kato bebe spah, hubavo mi e da si govorq s teb predi da si legna.'
'i na men taka. hubavo. (: '

познато?
не? е, не се притеснявайте, още имате време пред себе си да я изживеете тая глупост, наречена чат-комуникация.
да? еми.. моите съболезнования.

В началото бе словото. После Господ направи грешката да създаде човека. Или ако сме фенове на Дарвин - Природата направи грешката да създаде човека. А той после започна да се чуди и мае как точно да си обърка положението. Ева изяде ябълката, Каин уби Авел, Юда извърши предателство за 30 сребърника, а после човекът измисли чат-общуването. Понеже нали.. на живо е адски трудно и няма зад какво да се скриеш, когато другият те гледа в очите. Пред екрана можеш да направиш 10-минутна пауза, в която добре да обмислиш отговора си, така че да звучи възможно най-остроумно. Пред екрана можеш да бъдеш какъвто си искаш. Само че не за дълго. В ''Алената буква" Натаниел Хоторн пише: ''Никой човек не може за значителен период от време да носи едно лице пред себе си и друго пред обществото, без накрая да се обърка кое всъщност е истинското.'' Такава опасност съществува и сега - когато сме пред компютъра сме едни, когато го изключим - други. И в тази форма на шизофрения, често първото Аз ни допада повече. Тогава се привързваме към него, храним го, обичаме го, пристрастяваме се. Защото най-накрая имаме възможност да бъдем такива, каквито винаги сме искали, но никога не ни е достигала смелост. Да бъдем по-решителни и по-безстрашни, по-мили и по-добри, по-романтични или по-хладнокръвни. И си мислим, че заблуждаваме човека отсреща. Само че и той си мисли същото. И единственият, когото заблуждаваме, е самият Аз. За кратък период от време успяваме да създадем здрава връзка с човека отсреща, защото той е точно такъв, какъвто на нас ни е нужен - той не ни показва онези си качества, които има вероятност да не ни харесат, защото все още има зад какво да се скрие. А ние можем да си го представяме и идеализираме както си искаме, защото не виждаме истинското му лице. И си мислим, че сме толкова близки с него, колкото никога не сме били с никого друг, а всъщност не виждаме колко сме далеч от истината.
А междувременно продължаваме да се оплакваме на себе си как животът ни е толкова по-различен от този в любимите ни романи. А нима Достоевски и Стайнбек са получили познанието си за хората от чат-стаи? Техните герои са толкова реални и живи, че можеш да ги чуеш как дишат през страниците. Речта им е толкова истинска, че тече като мед и за момент не се и съмняваме в искреността на думите им. Защото тогава общуването е било Общуване. Истинско. А сега и това забравяме как се прави. Сега повече ни харесва да не виждаме очите на събеседника и вместо ръкостискане да се запознаваме с усмихната емотиконка. (: Истинските ни близки - хората до нас - остават на заден план. Те не ни разбират толкова добре. С тях не можем да споделяме по същия начин. С тях не ни е толкова приятно, защото на тях им познаваме както положителните, така и отрицателните качества, и това противоречи с идеалистичния свят, който сме си създали онлайн - там, където всичко е перфектно. Френският писател Фредерик Бегбеде казва: ''Има хора, които, подобно на мен, до такава степен са свикнали да бъдат сами у дома пред монитора, че се открояват в тълпата с изцъкления си поглед и празната чаша в ръка. Ясно личи, че на тези съвременни зомбита, блуждаещи в прозрачни сгради, отдавна вече никой не им е нужен. Самотата е логично следствие от индивидуализма. Как да блеснеш в разговор с живи хора, когато си свикнал да отделяш по петнайсет минути за писмен отговор? Виртуалното е нашето убежище от истинското. ''

Тук съм, само че Ме няма. Виждаш ме, само че не Мен. Говоря ти, само че не на Теб.
Превърнали сме се в близките-далечни.

петък, февруари 18, 2011

изтънял ми е и химикалът, изтъняли са ми и думите, а и от двамата имам нужда и сега не знам да ги мъча ли, да не ги ли мъча.. той тоя химикал ми е толкова любим, от ия и рая ми е, и си обещах, че с него само тук ще пиша, ама мама нещо му беше повредила механизма, пък то и на цвета взе, че се отрази.
те и думите ми така.. много ми бяха любими, ама нещо ми прещрака пружинката и сега и те са едни такива бледи, нищожни и несигурни..
абе искам си цвета от предишната страница, бе!!
имам да се разказвам, а не знам откъде да се започна, затова напосоки ще карам.

'люси ме държеше зад тила. както правят близките хора. според мен човек може да си повръща и сам, защо е нужно някой да го подпира?' [''Татко, Аз и АнгелЪт'' - Ваня Щерева]
за да не се чувства самотен, затова. аз най-самотно съм се чувствала, когато съм повръщала със собствената си ръка върху челото. толкова самотно, че хем повръщах, хем плачех. щото нямаше кой да ме подпира. то това беше на една планина, дето си повръщах виното в тоалетната. не бях пияна от виното, де; мен, за жалост, тоя алкохол никога не ме хваща достатъчно, че да се отприщя и да си бутна стените поне за малко, ей така, колкото да видя как е. от Него бях пияна. [айде без имена, че кой знае кой ме чете, да не станат някви гафове, че то наш'то беше една любов, пълна с тайни, тайни, тайни..] От липсата и присъствието му бях пияна. нямаше го, а си живееше в мен и исках да го изповръщам. най-тежкият ми период на лекуване и изстрадване на Него беше тогава. какво ли прави той сега? к'во се залъгвам, изобщо не ми дреме какво прави, искам само да знам, че понякога се сеща за мен и нещо в него се свива, щото животът му се е лишил от присъствието ми. колкото си искаш бъди щастлив, ще се радвам, ама искам понякога да ти става гадно. почти както ми беше гадно на мен последната половин година, дето ме изтощи, изтърка, протърка е по-точната дума май, точно така си го представям, като дънки на момче, което постоянно пада, изсветлели и още малко на дупка ще станат на коляното. и ти така, ужили ми коленете и ми избягаха думите. както пристигнаха с теб, така и си тръгнаха. сега като си чета поезията, точно от там започва най-красивият ми, най-любимият ми, най-истинският, най-поетичният ми период - от теб. от 'чувствата в сърцето ми замръзнаха', което трябваше да е предислов на това, което беше преди теб и от което ти се предполагаше, че трябва да ме спасиш, само дето то и след теб така завърши, почти също толкова опустошително. още преди да бяхме започнали съм ни обрекла на замръзване, виждаш ли?
от там започнах - от щурците и камините. и снега. вече почти не те помня. изтрих те. щото се опитвам да се грижа за здравето си уж, пък твоите пепелища не ми бяха много здравословни. и това даже го възпях в стихотворение:
[...] четвъртият запали в душата ми хиляда пожара,
после си тръгна и ме остави сама да гася огъня. [...]
ама щом създадох такава красива поезия, сигурно си е струвало, а? тая моя ужасна нужда да искам да знам смисъла на всичко, като че ли винаги има. почти като на симона онова, дето всеки път като го каже ми иде да я прасна по главата с някой подръчен материал. 'ама са къв е смисълът да ям, след като след два часа ще ида при баба и там ще ям. дани, има ли смисъл?' А са де?! дали има смисъл да ядеш, щом си гладен? Знайш кво, аз викам и при баба ти да не ядеш, щото ти до вечерта и без т'ва ще огладнееш, къв е смисълът тогава?
накратко, иде ми да се прасна по главата с някой подръчен материал.
ама иначе почти се излекувах от теб, само синьото плюшено слонче не мога да изхвърля и си ме гледа с жаловити очи горе от библиотеката, докато му се плача. ми кво пък ни е виновно милото, че ти си такова лайно, а аз такава тъжна патка.

сряда, януари 05, 2011

you know you are totally screwed up when there is this one thing you think about every single day.
either
someone you love has died,
you have a really bad problem
or
you are in love.

вторник, декември 28, 2010

петък, ноември 12, 2010

четвъртък, ноември 11, 2010

the last year of my life's been entirely steeped in you and i wanna abandon it all, delete it all, forget it all.

петък, ноември 05, 2010

заради баницата ми мирише на коледа. чувство, подсилено и от присъствието на ия и рая. хубаво ми е.
лежим в стаята им, ужасно е тъмно и единствената светлина идва от звездичките по тавана. обичаме да си представяме, че сме под звездите на открито небе. всичко е почти като едно време, много преди всеки да порасне и да се промени прекалено много в самостоятелна посока, за да може да бъдем един цял организъм повече. и все пак е вълшебно, защото за момент успяваме да почувстваме магията на това, което сме, когато сме заедно, а ние сме чудесни заедно. аз и ия срещу ели и рая, всяка виждайки себе си в по-малкото животинче, което закриля, защото ия е ужасно мен, а рая ужасно ели. то е почти като хенри the time traveler, който среща своето younger self. виждаш момичето до себе си и после усещаш, че си в собствената си кожа и за момент пред очите ти преминават всички години разлика между двете и си даваш сметка колко си се променила и колко тепърва ще се променя другата. а ия има рожден ден два дни след може би най-важния изпит в живота ми и мен ужасно ме е страх от това, което ме очаква ако го мина и ако не го мина, може би в еднаква степен и от двете ситуации, но пък какво толкова, каквото има да става, ще стане, не заради присъствието на някава измислена съдба, не заради велика сила, която в крайна сметка подрежда всичко в живота ни точно така, както уж е трябвало да стане, а заради хората в живота ни, защото всичко, всичко си заслужава за тях и всичко се подрежда точно защото тях ги има.

лежим и гледаме звездите, чувстваме се големи и малки, сериозни и детски, носталгични и весели, уморени и енергични, но всичко е наред, защото когато сме заедно се уравновесяваме.

мълчим и се усмихваме на себе си, а ия казва:
'случайно да ви се намират пържени картофки?'

вторник, септември 14, 2010


а сега се предполага, че трябва да обобщя лятото.

обичах го. беше красиво. беше пълно с хора и път. с море и волейбол. с всичко.

имаше дълго пътуване до другия край на страната. имаше красиви залези над езера. имаше най-прекрасните и откачени роднини на света. возене на лодка в езерото им. гледане на световното по футбол в къщичката до езерото. най-веселата баба на света, защото, симона, не знам дали знаеш, но 'хем е далече, хем не е!' :D обожавам я. имаше варна, където видяхме слънце само един ден, а после ни наваля хубаво дни наред. имаше и още неща, които ме докараха до нервна криза, и над които сега се смея. ИМАШЕ НАЦИОНАЛНИЯ ОТБОР ПО ВОЛЕЙБОЛ. имаше казийски, имаше разговори с всички и снимки и тичане пред двореца със знамена на гърбовете, и лутане по коридорите на двореца в опит да ги намерим, и тайно надзъртане през дупките на вратите в опит да видим тренировките им. успешен опит! имаше делфини, имаше надя, имаше и съвсем случайно: 'извинявай, може и да се припознавам, Хез?' след като 20-тина метра тичах след рижавата й коса, която няма как да сбъркаш, дори никога да не си виждал на живо. имаше конници, манастири, калиакра, където имаше такъв вятър, че би било добре да снимат 'брулени хълмове' там. после имаше още мачове, много риби и аквариуми, хиляди цветя на едно място, разни побити камъни във форма на какво ли не, стари столици и още пътуване. някъде измежду тия неща имаше и репродукция на 'тя и той' на живо. ;d
после имаше вкъщи, часове stucked в 'пингвините', защото навън вали проливен дъжд, единственото сладко кафе в живота ми, лигави филмчета в киното. разни луди мъже, гонещи ни от пейки и забраняващи ми да снимам. елизабет втора. ;d после 'о, боже, ама той е едно към четири!!' sleepovers в опити да убием пчела с арбалет. имаше връщане в миналото. имаше росен, който е най-прекрасният човек на тая земя [след още няколко ;d], имаше рожденни дни и ресторанти с течащ покрив, вода, събираща се в жълти легени и яко кибичене, симона, помниш ли, в смотани дискотеки. :D това лято имаше и готвене на разни вкусотии и, вярвате ли, справих се без да запаля къщата или себе си.
имаше гърция, в която единственото хубаво нещо.. всъщност е повече от едно, са кафето на плажа и невероятните сладки в хлебарницата, които, видиш ли, се оказа, че ги прави българка. е, и сто пъти да отида, няма да си променя мнението, гърция не е българия. чужда е и това е то.
после имаше провалени планове.
после 'събиране' с класа, на кое се явиха има няма 10 човека. имаше боулинг, от който после имах мускулна треска на дясната ръка. ;d
пък съвсем накрая успя да ме хване летният вирус и един ден упорито повръщах, изгледах половината филми на земята и изпих половината глюкоза в аптеката.

имам чувството, че мога още стотици неща да кажа за лятото, още повече, че не е особено приятно да завършвам с глюкоза и повръщане, но такова е положението.
а, и това лято успях да изгледам хиляда сериала, да се запише.

песен на лято '10 - starship - nothing's gonna stop us now
книга - on the road - jack kerouac


благодаря, лято.
сбогом, лято.

неделя, септември 12, 2010

иска ми се да спра тая гадна пиано версия на песента, защото засилва тежкото чувство в мен, защото гошо си отиде преди малко и защото с него си отиде и последната частица лято, която упорито и инатливо се опитвах да задържа в шепите си, защото ми е мъчно и сълзливо, защото навън е по английски мрачно, пък аз обичам англия, а оставих плановете за нея до след няколко години. защото това беше най-хубавото лято, а след него нямам никаква представа какво ще правя с живота си. а нуждата от взимане на бързи решения упорито чука на вратата с риск да я разбие, докато аз още съм неподготвена за чуждо нахълтване в стаята.