4ат room-ЪТ - близките_дале4ни

'zdravei'
'zdrasti (:'
'kak si? uspq li da se naspish, snoshti do dosta kysno stoqhme..'
'kato bebe spah, hubavo mi e da si govorq s teb predi da si legna.'
'i na men taka. hubavo. (: '

познато?
не? е, не се притеснявайте, още имате време пред себе си да я изживеете тая глупост, наречена чат-комуникация.
да? еми.. моите съболезнования.

В началото бе словото. После Господ направи грешката да създаде човека. Или ако сме фенове на Дарвин - Природата направи грешката да създаде човека. А той после започна да се чуди и мае как точно да си обърка положението. Ева изяде ябълката, Каин уби Авел, Юда извърши предателство за 30 сребърника, а после човекът измисли чат-общуването. Понеже нали.. на живо е адски трудно и няма зад какво да се скриеш, когато другият те гледа в очите. Пред екрана можеш да направиш 10-минутна пауза, в която добре да обмислиш отговора си, така че да звучи възможно най-остроумно. Пред екрана можеш да бъдеш какъвто си искаш. Само че не за дълго. В ''Алената буква" Натаниел Хоторн пише: ''Никой човек не може за значителен период от време да носи едно лице пред себе си и друго пред обществото, без накрая да се обърка кое всъщност е истинското.'' Такава опасност съществува и сега - когато сме пред компютъра сме едни, когато го изключим - други. И в тази форма на шизофрения, често първото Аз ни допада повече. Тогава се привързваме към него, храним го, обичаме го, пристрастяваме се. Защото най-накрая имаме възможност да бъдем такива, каквито винаги сме искали, но никога не ни е достигала смелост. Да бъдем по-решителни и по-безстрашни, по-мили и по-добри, по-романтични или по-хладнокръвни. И си мислим, че заблуждаваме човека отсреща. Само че и той си мисли същото. И единственият, когото заблуждаваме, е самият Аз. За кратък период от време успяваме да създадем здрава връзка с човека отсреща, защото той е точно такъв, какъвто на нас ни е нужен - той не ни показва онези си качества, които има вероятност да не ни харесат, защото все още има зад какво да се скрие. А ние можем да си го представяме и идеализираме както си искаме, защото не виждаме истинското му лице. И си мислим, че сме толкова близки с него, колкото никога не сме били с никого друг, а всъщност не виждаме колко сме далеч от истината.
А междувременно продължаваме да се оплакваме на себе си как животът ни е толкова по-различен от този в любимите ни романи. А нима Достоевски и Стайнбек са получили познанието си за хората от чат-стаи? Техните герои са толкова реални и живи, че можеш да ги чуеш как дишат през страниците. Речта им е толкова истинска, че тече като мед и за момент не се и съмняваме в искреността на думите им. Защото тогава общуването е било Общуване. Истинско. А сега и това забравяме как се прави. Сега повече ни харесва да не виждаме очите на събеседника и вместо ръкостискане да се запознаваме с усмихната емотиконка. (: Истинските ни близки - хората до нас - остават на заден план. Те не ни разбират толкова добре. С тях не можем да споделяме по същия начин. С тях не ни е толкова приятно, защото на тях им познаваме както положителните, така и отрицателните качества, и това противоречи с идеалистичния свят, който сме си създали онлайн - там, където всичко е перфектно. Френският писател Фредерик Бегбеде казва: ''Има хора, които, подобно на мен, до такава степен са свикнали да бъдат сами у дома пред монитора, че се открояват в тълпата с изцъкления си поглед и празната чаша в ръка. Ясно личи, че на тези съвременни зомбита, блуждаещи в прозрачни сгради, отдавна вече никой не им е нужен. Самотата е логично следствие от индивидуализма. Как да блеснеш в разговор с живи хора, когато си свикнал да отделяш по петнайсет минути за писмен отговор? Виртуалното е нашето убежище от истинското. ''

Тук съм, само че Ме няма. Виждаш ме, само че не Мен. Говоря ти, само че не на Теб.
Превърнали сме се в близките-далечни.