dandelions.





















Не се обадих преди да тръгна, защото не обичам да бъда изпращан. Освен това знам, че и ти не обичаш да бъдеш изпращач.

петък, февруари 18, 2011

изтънял ми е и химикалът, изтъняли са ми и думите, а и от двамата имам нужда и сега не знам да ги мъча ли, да не ги ли мъча.. той тоя химикал ми е толкова любим, от ия и рая ми е, и си обещах, че с него само тук ще пиша, ама мама нещо му беше повредила механизма, пък то и на цвета взе, че се отрази.
те и думите ми така.. много ми бяха любими, ама нещо ми прещрака пружинката и сега и те са едни такива бледи, нищожни и несигурни..
абе искам си цвета от предишната страница, бе!!
имам да се разказвам, а не знам откъде да се започна, затова напосоки ще карам.

'люси ме държеше зад тила. както правят близките хора. според мен човек може да си повръща и сам, защо е нужно някой да го подпира?' [''Татко, Аз и АнгелЪт'' - Ваня Щерева]
за да не се чувства самотен, затова. аз най-самотно съм се чувствала, когато съм повръщала със собствената си ръка върху челото. толкова самотно, че хем повръщах, хем плачех. щото нямаше кой да ме подпира. то това беше на една планина, дето си повръщах виното в тоалетната. не бях пияна от виното, де; мен, за жалост, тоя алкохол никога не ме хваща достатъчно, че да се отприщя и да си бутна стените поне за малко, ей така, колкото да видя как е. от Него бях пияна. [айде без имена, че кой знае кой ме чете, да не станат някви гафове, че то наш'то беше една любов, пълна с тайни, тайни, тайни..] От липсата и присъствието му бях пияна. нямаше го, а си живееше в мен и исках да го изповръщам. най-тежкият ми период на лекуване и изстрадване на Него беше тогава. какво ли прави той сега? к'во се залъгвам, изобщо не ми дреме какво прави, искам само да знам, че понякога се сеща за мен и нещо в него се свива, щото животът му се е лишил от присъствието ми. колкото си искаш бъди щастлив, ще се радвам, ама искам понякога да ти става гадно. почти както ми беше гадно на мен последната половин година, дето ме изтощи, изтърка, протърка е по-точната дума май, точно така си го представям, като дънки на момче, което постоянно пада, изсветлели и още малко на дупка ще станат на коляното. и ти така, ужили ми коленете и ми избягаха думите. както пристигнаха с теб, така и си тръгнаха. сега като си чета поезията, точно от там започва най-красивият ми, най-любимият ми, най-истинският, най-поетичният ми период - от теб. от 'чувствата в сърцето ми замръзнаха', което трябваше да е предислов на това, което беше преди теб и от което ти се предполагаше, че трябва да ме спасиш, само дето то и след теб така завърши, почти също толкова опустошително. още преди да бяхме започнали съм ни обрекла на замръзване, виждаш ли?
от там започнах - от щурците и камините. и снега. вече почти не те помня. изтрих те. щото се опитвам да се грижа за здравето си уж, пък твоите пепелища не ми бяха много здравословни. и това даже го възпях в стихотворение:
[...] четвъртият запали в душата ми хиляда пожара,
после си тръгна и ме остави сама да гася огъня. [...]
ама щом създадох такава красива поезия, сигурно си е струвало, а? тая моя ужасна нужда да искам да знам смисъла на всичко, като че ли винаги има. почти като на симона онова, дето всеки път като го каже ми иде да я прасна по главата с някой подръчен материал. 'ама са къв е смисълът да ям, след като след два часа ще ида при баба и там ще ям. дани, има ли смисъл?' А са де?! дали има смисъл да ядеш, щом си гладен? Знайш кво, аз викам и при баба ти да не ядеш, щото ти до вечерта и без т'ва ще огладнееш, къв е смисълът тогава?
накратко, иде ми да се прасна по главата с някой подръчен материал.
ама иначе почти се излекувах от теб, само синьото плюшено слонче не мога да изхвърля и си ме гледа с жаловити очи горе от библиотеката, докато му се плача. ми кво пък ни е виновно милото, че ти си такова лайно, а аз такава тъжна патка.