Бях в болница. Лежах в леглото и спях. Усещах как сърцето ми препуска както през последните няколко седмици, сякаш нещо ме преследва.. сякаш ме е страх. Отворих очи, сърцето ми още биеше ужасно бързо и силно и ужасно ме беше страх. После видях Питър до леглото, гледаше ме с поглед, който беше по-уплашен и от моя, наведе се над мен, погали лицето ми и ми каза, че всичко е наред. Аз му казах, че го обичам и го помолих да легне до мен.
После се събудих.

Мразя, когато сънищата са толкова реални.
Страх ме е.
А напоследък се чувствам толкова самотна, че сърцето ми не го понася, събуждам се неочаквано и дишам бързо, чувствам се мъничка и ничия и просто искам някой да ме прегърне, искам удобни и силни ръце, в които да се сгуша и да заспя на удобно, безопасно, топло, мое..