и тъй. лято е, а аз съм паникьосана и депресирана.
'е, това си ти е перманентното състояние', би казала нина. ;d
миналата година по това време.. сякаш беше вчера. сякаш е днес.
миналата година по това време се опитвах да проумея, че смъртта е на една крачка от мен. още не съм го проумяла. не мисля, че някога ще мога.
миналата година по това време слабо ме вълнуваха много неща. всички неща. защото нещо огромно си беше отишло предишният ден и аз не виждах смисъл в това да се вълнувам за каквото и да било.
миналата година по това време неуспешно и все пак упорито се опитвах да се оттърся от случилото се, от случващото се, защото имах нужда да започна отначало. имах нужда да загърбя толкова много неща, защото знаех, че ако не го направя, много скоро ще полудея.
миналата година по това време нямах сила за нищо.
миналата година по това време сякаш е днес.
днес се опитвам да помня хората, които си отидоха без да са искали, сграбчени от тънките пръсти на смъртта.
днес се опитвам да забравя хората, които си отидоха по собствено желание, въпреки че ми дължаха присъствието си.
днес се опитвам да повярвам в себе си, защото през последната година никой друг не го прави, а аз още по-малко.
днес се опитвам да загърбя нещата, които ме дърпат назад, защото станаха прекалено много, прекалено тежки и прекалено забавящи ме. а аз имам отчайващата нужда постоянно да съм в движение.
днес имам същите здравословни проблеми, които имах и миналата година и мисля, че не мога повече да се боря.
днес избърсах прахта от книгите, оставени за Някога и за два часа прочетох 'За мишките и хората' на Стайнбек, а после за още толкова плаках, защото Стайнбек винаги успява да трогне ония забравени частици в мен, оная състрадателност, която не бива, не бива да оставям да хване прах като книгите. защото познавам Лени.
днес имам българското знаме, разпростряно на леглото си, чакащо след няколко дни да стане пряк участник в сбъдването на една моя мечта.
днес изпратих най-добрия си приятел, типично пътешествениче-типче с раница, по-голяма от него, до автобуса, от който започва Пътешествието.
няма да допусна лятото на 2010 да бъде лятото на 2009, защото i believe i deserve everything i dream about.
а аз заслужавам много повече от лято, пълно със сълзи и печал.
5 усмивки:
За едно нещо грешиш - че никой друг не е вярвал в теб за тази последна една година. Може да не се познаваме, но след като съм изчела всичките ти постове си те чувствам близка :D и знам, че има хора, които те обичат безкрайно. Знам, че каквото и да е ставало, каквото и да става те винаги ще вярват в теб, защото си един изключително прекрасен човек. И определено заслужаваш много, ама много повече от едно тъжно лято. И ще го получиш, брой ме към вярващите! :D (hug)
ето, вече започвам да си водя списък на вярващите. ^^
благодаря. (:
И аз искам място в списъка, защото си моя Люляк - онази, която ме разтрепрва със нещата, които пише; онази, с която бих пищяла по време на волейболните мачове на националния; онази, която й е до болка позната загубата на баба, ей така, от нищото; онази, която също като мен никога няма да приеме идеята за смърта; онази, която също са я оставяли хора, които са трябвали да ОСТАНАТ!!!
И да, заслужаваш едно незабравимо хубаво лято, момиче, заслужаваш го!!!!!!!!!!!!
*подсмърч*
цунк.
и аз и аз (!!!) исках да кажа, колко много вярвам в теб, Люляче и самото ти виртуално присъствие в живота ми (блога ми) ме кара да вярвам... все повече и повече, че нищо не е изгубено, докато има хора като теб. Дерзай, живей и не пропускай своето лято.
П.С. и ме добави към списъка с вярващите в ТЕБ! :*
Публикуване на коментар