Отдавна беше, откакто написах последното писмо.
Не съм променена, не съм те забравила. Ти си тук, в малкото листче в ръката ми, в мириса на книгите ми и звука около мен. Просто си много далечен…. Странно чужд. Къдриците ми забравиха допира на ръката ти. Очите ми забравят и лицето ти. Пазя снимки, но нали знаеш, хората всеки ден се променят. Изгубила съм няколко променени стотни от лицето ти.
Липсва ми гласът ти. Телефонът е лъжец. Липсват ми думите ти. Вече не пишеш на хартия…. Електронните писма, които си написал, казвайки че си добре не са достатъчни. Печатните букви лъжат. Когато пишеш на ръка поне разбирам какво наистина се случва…. Докосвам страницата и разбирам колко си ядосан. Поглеждам разкривените буквички и знам дали наистина всичко е наред.
Виждам подписаното с любов хартиено приятелче и му вярвам. Но ти забравяш това в писмата, за които не тичам до пощенската кутия на двора.
Липсва ми светлината в очите ти, докато седя сгушена в топлото рамо и гледам слънцето, сгушващо се в любимия си.
Помниш ли вечерта, когато ми каза, че приличам на него. Аз прошепнах: замълчи, слънцето обича своите любими, те са много. А аз обичам теб за хилядите слънчеви вълни. А пък и приличам повече на дъжда.
Липсва ми вятъра, дето прави прическата ти смешна.
Липсва ми погледът ти, докато четеш книги.
Липсваш ми целия.
Почти забравям всичко. Кажи ми нещо откачено. Нещо, което не би казал на друг…. има ли още неща, които се нуждаеш да знам? Кажи ми, че има къде да се хвана.
Прошепни, че мога още във тебе да вярвам…. Направи нещо, не просто те моля.
Повярвай, трябва, за да мога да продължа да се боря със цялото това отчуждаване.
„Нещо направи веднъж, за бога!
Изкрещи в нощта „За мен си всичко!”...
Иначе не знам дали ще мога
утре пак така да те обичам.”

Да те чакам ли, принце? Има ли смисъл, честно кажи ми….
Ще бъда силна, обещавам! Няма да плача, ще вървя и полека, парче по парченце, ще покоря света…


РАДИ

http://lullaby-throughtheblue.blogspot.com/