отворих 'английският пациент' и се сетих, че през лятото я четох. сега почти не я помня, но съм подчертавала хубави цитати.

не обичах поезията, докато не чух стиховете от нейната уста. тогава се влюбих. в глас. просто в глас. не исках да слушам нищо друго.

без целувка. само прегръдка. откъсва се от нея и си тръгва. обръща се назад. тя продължава да стои на същото място. той се връща на няколко метра разстояние с вдигнат показалец, за да подсили думите си.
-само искам да знаеш. още не ми липсваш.
-ще ти липсвам.

-изплъзваш се от всичко поради страха си и омразата към собственическия инстинкт, към това да притежаваш някого или да бъдеш притежаван, към обсебването. ако те напусна, при кого ще отидеш? ще си намериш ли друга любовница?
не отговорих.
-отречи, дяволите да те вземат.

целуни ме, моля те. престани да се защитаваш. целуни ме и кажи името ми.

тая страна има нужда от един хубав сняг.

мислех си, пред тази вила, на тази трева, че би трябвало да легнем заедно и аз да те прегърна, преди да умрем.

маса и недочетена книга - това й бе нужно, за да се опомни.

недей да трепериш, трябва да бъдеш моето сигурно ложе. дай ми да се сгуша в теб като в добър дядо, да те прегърна. обичам думата 'сгуша' - толкова бавна дума, така спокойна...


слабо лице. къса коса. няма го воала на мистериозните дълги къдрици. каквото и да е състоянието й, тя изглежда спокойна в собствения си свят.

трябва да се пазиш от тъгата. тъгата е много близо до омразата. ще ти кажа нещо, което научих в този живот. поемеш ли част от нечия горчилка, за да облекчиш някого, започваш да трупаш чуждата отрова у себе си.

героите на една любовна история не погубват сърцето си, те откриват този мрачен обитател на тялото. ако наистина се натъкнеш на него, разбираш, че плътта не може да измами никого и нищо - нито мъдростта на съня, нито изисканото общуване. сърцето поглъща теб и миналото ти.

ръката й докосна моята китка.
-ако ти дам живота си, ще го захвърлиш, нали?
не отговорих.

да можеше да измине няколкото крачки, които го деляха от нея, и да я докосне, щеше да си възвърне равновесието.

бедата на средната възраст е в това, че ни приемат за напълно формирани личности.

той не може да промени това, което обича най-много в нея - нейната безкомпромисност, съчетаваща все още болезнено поетичния романтизъм с истинския свят. защото знае, че без тези качества редът на света престава да съществува.

нима не прощаваме всичко на любимия? егоизма, желанието, измамата. стига ние да сме били причината за тях.

тя винаги държеше на думите, обичаше ги, осланяше се на тях. те внасяха яснота, сочеха причини, придаваха форма.

тонът на нейния глас, нравът, дори красотата й се променят като съдбата на спасителна лодка, направлявана от скритите сили на морето.

нейното аскетично лице отначало изглеждаше студено, а всъщност излъчваше проницателност..
а ето че тя се бе превърнала в прекрасната непозната, към която изпитваше много по-голяма любов, защото не притежаваше никоя от чертите, приписвани й от него.

думи, караваджо. те наистина имат сила.

четеше непрестанно и не общуваше почти с никого, сякаш нещо се бе случило или тя внезапно бе осъзнала това дивно свойство на човешкото същество да се променя. тя откриваше себе си. беше болезнено да наблюдаваш този процес на самообразование.

но аз съм човек, чийто живот по различни начини е бил подвластен на думите. на мълвата и на легендите. на чертежите или писанията. на словото.

беше писател, тълкувател на света. и най-малката отломка от емоция превръщаше в мъдрост.

всичко, което съм искал, е да ходя по земя, неразчертана в карти.

аз вярвам, че срещнеш ли този, в когото ще се влюбиш, една част от духа ти започва да пише историята на любовта, като педантично подрежда спомени от миналото или случки, когато другият е минал покрай теб неподозиращ..