това е.
никога не съм го обичала или някакви подобни страшно възвишени чувства.
просто беше там, на правилното място, в правилното време.
и е толкова.. едно време, толкова моето детство. несъзнателно се стремя към него през цялото това време, просто защото ми напомня за някога, когато нещата съвсем не бяха розови, а още по-хубави - страшно зелени бяха.
и не заради самия него, а заради спомените, които носи.
ако беше някой друг, пак щеше да е същото.
така че, да. не е заради него и не го обичам. никога не съм го.

странно, не ми е тъжно.