о сърцето ми.
получих писмо от хората в стара загора
за конкурса
че трябва да потвърдя, че ще бъда там на 6-ти и 7-ми за заключителния етап
и т.н.

а още не съм казала на мама, че съм участвала.
изобщо.. никога не съм й показвала стихотворенията си, но
не знам точно как, сигурно някакъв майчин инстинкт, тя знае, че пиша

и сега, предполагам
трябва да й кажа.

защо толкова ме е страх, за бога

...

както и предполагах, мама си е мама
реагира така, сякаш всеки ден си говорим за моите стихотворения:
-леле, как ще се изложа..
-е глупости, така ли трябва да се приемат нещата?


boy, плаче ми се от страх, облекчение, пак страх още страх. ииии страх ме е.
мразя непознати за мен ситуации, за които не знам нищо.
след като знам, че съм козирог и обичам да стъпвам по твърда земя, тогава защо постоянно се опитвам да летя. >.<

това ще бъде най-притеснителната седмица в досегашния ми живот.

колко яко.



и си мисля да този стремеж към самоунищожение разходки по ръба е точно желание за това като кръвта, като болката и те в боен клуб, точно това да тръгнеш по пътека, която е съвсем нова съвсем неочаквана и те е страх от себе си докъде ще стигна, а ще мога ли да спра? и можеш да спреш във всеки един момент но не бива - просто не бива защото тогава безсмъртната душа бяга, изчезва и оставаш само една нормална черупка със жизнени функции. затова не спираш и то независимо как, пътищата са различни, дори свършват понякога преди това, което трябва да имаш, но нацелиш ли посоката и вятъра - наред е, да.

http://whiteningblack.blogspot.com/