понякога има моменти, ужасни моменти, в които си мисля: ами ако никога не те бях срещала?

ако никога не бях имала възможността да бъда толкова объркано-щастлива за толкова малко време? ей така, щастлива. да знам, че е глупаво и детинско и измислено и прекалено поезийно, за да бъде истина. и все пак - щастливо.
ако никога не бях имала възможността да напиша най-хубавите стихотворения, които може би ще напиша през целия си живот, защото, да, присъствието ти в живота ми ми подари най-ползотворния ми творчески период.
ако никога не се бях събуждала с мисълта за теб, без да го искам, просто се получаваше. щрак. събуждах се и автоматично името ти беше първото нещо, което минаваше пред очите ми. и денят ми започваше с усмивка.
ако никога не бях пропила цялата стихосбирка на маргарита петкова с мисли за теб, защото сякаш всяко стихотворение там е писано за теб. от мен.
ако никога не бях изградила с теб спомени из целия град, ако никога не те виждах навсякъде, навсякъде.
ако никога нямах онези моменти на сърце-туп, когато чуех онова 'дзън' на телефона при ново съобщение.
ако никога не знаех, че винаги има човек, на когото мога да се обадя, когато е тъмно и страшно.
ако никога не бях складирала с обичайната ми склонност никога да не хвърлям неща и винаги да ги пазя, независимо колко ненужни са ми вече.. ако никога не бях складирала по хартиени и не-хартиени източници, в сърцето си, думите, които наистина бяха толкова красиви.


ако никога не бях повярвала на всички неща, които ми каза?


защото сега складираните неща само ми напомнят, че вече са само.. складирани. и все повече се приближават към оная купчинка 'ненужни вещи, които все още пазя, просто защото.'
защото вече не съм сигурна, че мога да ти се обадя, когато е тъмно и страшно.
защото сърцето ми още прави 'туп', щом чуе оня тих звук, само че никога не си ти.
и защото те виждам навсякъде. а те няма.
защото не мога да чета маргарита петкова без да мисля за теб, а нейните стихотворения съвсем не винаги са с добър край.
защото денят ми не винаги започва с усмивка.
защото се чувствам празна и не мога да напиша и ред, без да скъсам листа веднага след това.
защото не съм щастлива.



понякога има моменти, ужасни моменти, в които си мисля: щеше да бъде по-добре ако никога не те бях срещала.



Мъчно ми е

МАРГАРИТА ПЕТКОВА

Огнен обръч през челото ми,
а ръцете - лед.
Сякаш съм пробита лодка,
пътник без билет,
сякаш съм чадър, забравен
във среднощен влак,
болен щъркел изоставен,
съд без похлупак,
лятна шапка посред зима
и безгласен вик,
дума, дето не я има
в никакъв език,
непразнувана годишнина,
празно езерце...
Плача те и те въздишам,
свита на клъбце.