обичам го това момче, как винаги се появява, когато най-много имам нужда от някого и наистина, ама наистина не знам кой би могъл да помогне. и изведнъж той се появява от нищото и изведнъж осъзнавам, че, да, точно той може да помогне, защото той никога не си тръгва и винаги се връща. и защото заради него обичам лятото.

а днес се чувствах толкова безсилна и изтощена и докато се къпех и се опитвах да заплача, една проклета сълза поне да отроня, та дано ми олекне малко, ама не.. нищо не става. само едно яростно настроение, уморено яростно настроение. отчаяно яростно настроение. и си мислех как ако някой сега просто ми каже, че всичко ще бъде наред, ще му повярвам и как имам нужда само от това.

и после си седях в стаята и чух гласа на гошо отвън и изтичах на терасата и погледнах надолу 'леле, това гошо ли беше?' и в следващия момент той почука на вратата ииии ми стана толкова слънчево и спокойно, както ми става само когато видя него, защото е такоооова оптимистично слънце. и проклетникът е станал още по-висок, та сега ще трябва да ходя на балет, за да се науча да си стоя на палците, та да мога да го гушкам по-удобно :d и после ме гъделичкаше и ми се подиграваше на пчелата, висяща от тавана и я бутна на земята и после я закачаше и се правеше на аристократ и дефилираше из стаята ми на the cranberries - zombie [не питайте как се дефилира на тая песен, безумно е :d], която е една от песните от онова лято, когато бяхме заедно на море.

и постоянно ми мрънкаше как не иска да си ходи на софия и как ще си дойде след един месец и ще ходим на плуванее ии 'боже, дани, ти догодина завършваш!'



аах. обезателно успя да успокои нервните ми отчаяни пристъпи.
thanks. see you soon.