http://micoff.blogspot.com/2009/07/urban-jungle-vol2-89_12.html

Но моето объркване не идва само от моята глава. То идва от безкрайно завързаните неща, които ми казват. Момчета, моля ви. Ако за тъпите жени трябва да опростявате словесните си потоци максимално, за умните трябва да го правите отвъд максималното, защото ние мислим прекалено много. Няма нищо по-страшно от това човек да е страхливец и да мисли прекалено много ....Ето, месеци наред аз обмислям и сканирам всеки детайл, всяка най-малка стрелка, която би ме отвела към изхода на емоционалния ми лабиринт. Всяко най-дребно нещо се подлага на юнашки анализ, всичко се разглежда по няколко пъти. На приятелките ми ще им се пръснат главите, защото моето мрънкане край няма. При положение, че още преди месеци можех да го целуна и всичко да ми стане ясно- ако ме целуне и той- браво, ако не- щях да се затворя вкъщи за една седмица, да рева денонощно (1 ден заради него и 6 дни от унижение) и това е....мърдаме нататък...Толкова е ужасно да се чака, НАИСТИНА. Писнало ми е да чакам правилния момент, идеалната ситуация, за да се случи нещо, да чакам по възможност да се случи по инициатива на другия, да чакам, защото съм насрана от страх и не ми стиска да опитам АЗ. Да УЖАС.... Но ако трябва да си изпробваме границите на храбростта върху компромисни варианти, трябва да ти споделя, че да те заболи от компромис е още по-гадно.