[18:59:36] Лю [люляк™] каза: а знаеш ли колко е гадно да влезеш в банята и след 10 мин. да осъзнаеш, че няма топла вода
[18:59:40] Лю [люляк™] каза: много. много е гадно

та сега чакам водата да се стопли. fuck fuck. чак заплаках от безсилие, ужасно много мразя да ми е много студено. и не точно мразя, ами.. някак супер беззащитна ме прави и имам чувството, че всеки момент ще получа удар. и пак продължавам да обичам най-много снега, зимата, студа, въпреки че чувството за студ е от малкото неща, които могат на секундата да ме разплачат. ебати странното.
и помните ли онзи пост, в който обяснявах, че скоро ще дойде момент, в който ще застана пред нещата и ще ги приема, но това ще ме съсипе. е, моментът мина. слушах azure ray - november, чудесен текст, между другото, с тате се бяхме скарали, навън беше ужасно студено, а до парното ужасно топло [една от най-любимите ми комбинации на света] ии
заплаках.
това е.
баба я няма.
плаках и си мислех 'това е. баба я няма. край. осъзнах го. разбрах го, разбрах го, така че, съзнание, престани да ме караш да чувам гласа й и да очаквам да ме извика за обяд.'
между другото това е едно от нещата, които винаги съм си мислела, че се случват само по книгите и филмите. винаги съм си мислела: 'глупости, как така може да чуваш гласа на някого, който знаеш, че вече просто го няма.' е, може, наистина може. особено когато просто не можеш да повярваш, че е истина и продължаваш да си мислиш, че е някаква шега ии.. сън.
плаках, повтарях си го, и тогава осъзнах, че не мога, каквото и да правя, колкото и да плача, никога няма да мога да повярвам, че наистина я няма.

и още по-добре, си мисля.
просто малка почивка, хах.
и плюс това помните ли в братята с лъвски сърца, как в оная страна времето течеше по-бавно, отколкото тук. е, това е добрата новина.

а вчера през цялото време имах чувството, че нещо не е наред. най-любимото ми състояние на времето е, когато всичко е спокойно и върви както аз съм го планувала, но по някое време това спокойствие започва да ме ровичка и сякаш постоянно ми шепне в ухото, че скоро няма да е така. и имам чувството, сякаш зад първия ъгъл ще се строполи камък над главата ми, или както готината лейди от театъра миналат седмица удреше чиновника по главата и той пропадаше надолу и надолу. само че при мен не пропадам на степени, а тотално се стоварвам на земята.

ебати трагедията.

между другото наскоро осъзнах, че няма нещо, което да не мога да направя. сериозно. с всички е така, опитайте. не, първо си повярвайте и после опитайте.

чао, народе.


п.п. би ме ощастливило да ми напишете някой коментар, примерно дали ви се е случвало да си насапунисате косата и да спре водата, или кога за пръв път сте казали на някого, че го обичате, и изобщо лесно ли ви е да казвате на някого, че го обичате; или как сте прекарали деня си, или коя нова прекрасна група сте открили, или кое е любимото ви сладко и такива хубави неща.
споделай, народе ^^
цунки.